В най-простия смисъл иронията означава скрита злоба, презрение, подигравка, изразена с явно одобрение, или подигравка, скрита в очевидно одобрение. Произлиза от древногръцката дума eriomei, което означава подигравка.
При иронична употреба има чести намеси, напр. „разбира се“, „несъмнено“, „наистина“, „както е известно“ и метаезични елементи, целящи да насочат получателя на твърдението към неговата правилна интерпретация. Много често в писмените текстове се правят опити за графично маркиране на иронията чрез използване на курсив, удебелен шрифт, подчертаване или главни букви. В края на деветнадесети век се правят опити за въвеждане на графичен знак за ирония, проектиран от френския поет Алкантар де Брам, който има формата на обърнат въпросителен знак. Това обаче не се хвана.
Стилистична фигура
Иронията може да се нарече и стилистична фигура, която се състои в противоречие между буквалния и предвидения смисъл на изказване. Получателят в повечето случаи забелязва това противоречие и го третира като пародия или скрита подигравка. В този случай иронията има няколко функции: осмиване на опонента (сатирична функция), засилване на аргументите, разнообразяване на изказванията, показване на дистанция (също към себе си – самоирония), угаждане на публиката.
Философско отношение
Иронията може да означава и естетическа категория, свързана със специфична философска нагласа, при която възприемането на реалността преди всичко като борба на непреодолими противоречиви сили надделява и по този начин има за цел да постигне дистанция от нея. Той вече се появява в древна Гърция като сократична и трагична ирония. Трагичната ирония е, че главният герой не осъзнава сериозността на собствената си ситуация. Вземете за пример мита за Лабдакидите. Едип, като убива Лайос, извършва трагична вина (хамартия), която не е напълно съзнателна. Героят не знае самоличността на жертвата си. Същото е и с това да се ожениш за майка си. Едип греши и на гордостта (hybris), защото обвинява Тирезий и Креон в предателство и отказва да признае вината си. От своя страна, Сократовата ирония, т.е. методът на разговор, използван от Сократ към случайни събеседници, срещнати в Агората, служи за премахване на видимостта на истината. Като умело задава въпроси и насочва събеседниците към техните собствени разсъждения, той ги насочва към техните собствени възгледи и предава моралните истини, които признава. Неговата нишка е подета от много философи, вкл С. Киркегор и Л. Шестоу.
романтизъм
Друга вълна от ирония, разбирана като естетическа категория, идва през периода на романтизма. Така наречената романтична ирония придоби нов смисъл, тя нареди на поета да покаже противоречията, управляващи света, човека и изкуството от разстояние от света. През този период той се проявява в съчетаване на противоречиви елементи като комедия и трагедия или фантазия и реализъм. Освен това силно се подчертава доминацията на художника над създаденото произведение, както в „Беньовски” на Юлиуш Словацки. Следващата ера, в която иронията е популярна в литературата, е постмодернизмът. Най-важните теоретици на иронията в рамките на постмодернизма са Пол де Ман, Харолд Блум и Ричард Рорти.
Деконструкция
Според де Ман иронията е тясно свързана с деконструкцията и по-точно – тя е основната причина за феномена „погрешно четене“. Както знаете, дьо Ман, подобно на Жак Дерида, е на мнение, че всеки текст съдържа определени елементи, които правят невъзможно изграждането на неговата единствена правилна интерпретация, той отваря пред много възможни интерпретации, които са равни. В този случай най-важна роля играе иронията, която нарушава последователността на твърдението. Тази категория не толкова обръща смисъла, колкото го разсейва и го прави неуловим. Във философския смисъл, за който писахме по-горе, иронията кара човека да осъзнае своята сълза и липсата на контрол върху езика.
Tracks Tracks
Както посочва Адам Липшиц, в творчеството на Харолд Блум иронията не е характеристика на езика, а „следа от тропи“. Това е един от методите, чрез които субектът може да се защити от влиянието на другите, така че е междуличностен по природа, не съществува сам за себе си. Иронията е инверсия, така че е умишлено подвеждаща.
Според Рорти обаче, както пише Михал Павел Марковски, иронията е преди всичко знак за поставяне под въпрос съществуването на обективна истина за битието, проява на релативизъм – временността на всички възгледи.
Всяко произведение, интерпретирано с помощта на постмодерни методологии, съдържа елементи на ирония (особено ако се възприеме концепцията на дьо Ман). Самоиронията е особеност на литературните списания и измислените списания, тоест измислените списания, в които се занимаваме с умишлената игра на автора, който се промъква между истина и измислица, поза и честност.
При дефинирането на иронията е много важно да не я бъркате със сарказъм.
сарказъм
Сарказмът теоретично е просто засилена ирония, обикновено се използва за изразяване на негативно отношение към нещо или някого, за критика на ситуация или нечие поведение. Важно е, че иронията в определени ситуации може да бъде израз на доброта, нежност (Моят герой; Ах, копеле), докато саркастичните изказвания са обременени с отрицателен емоционален заряд.
Освен това сарказмът не трябва да е ироничен, както се изразява например във фразата „Естествено, не очаквах нищо добро от теб“. Това изречение може да е саркастично, но не и иронично, тъй като твърдението е недвусмислено в съответствие с намерението, което означава, че няма място за двусмислие или тълкуване.